Нощ на музеите и галериите 2011Night of the Museums and Galleries 2011
14 септември, 2011
Фестивал „Есен в Стария Пловдив“ 2011Autumn in Old Plovdiv Festival 2011
16 септември, 2011
Покажи всички

За коня, боба и звънеца

[dc]И[/dc] ето, че идва онзи възхитителен ден, в който се сещаме, че е време за знания. Петнайсти септември е начало на училищната година за пореден път. Макар и да е по-логично всичко да започва на първо число (както е и в голям процент от държавите в Европа), ние продължаваме да настояваме да запълваме отново класните стаи на дата, която няма да попречи на евентуална жътва. Все едно съвременните деца работят на полето – както връстниците им от преди сто години. Ала нещата в България седят по такъв начин. Непоклатими.

И все пак доста неща наистина са се променили от времето, когато аз бях ученик. Спомням си декламирането на стихотворенията отпред на стълбите пред всички погледи, песните, шепота на нетърпеливите. Строгостта на целия персонал и изкуствената учителска превъзбуденост. Но най-яркият ми спомен са огромните букети, с които дарявахме учителките. И правехме едни шпалири… Директорът винаги изнасяше реч, която звучеше по-скучна и травмираща от предходната. Сега има празненства надве-натри, колкото да се отчете дейност. И хайде по кафенетата.

Училището ме беляза по ужасяващ начин. Тръгнах през 1991, вече не казвахме „другарко“, а „госпожо“. Всъщност, аз съм част от първия випуск, който не е бил нито пионерче, нито чавдарче, нито комсомолец.  На първия учебен ден бях
с бяла риза, но със син джинсов гащеризон. Нямаше червена връзка за никого. Личеше си, че обедняваме – разпокъсани учебници в следващите класове, никакви материали, осигурени от самото училище за часовете по дървообработване и готварство (сами си носехме картофите в 4 клас). Най-тежкото обаче беше, че моето поколение – поколението на промяната, „MTV поколението“, както обичам да го наричам – попадна във водовъртежа на негативизма и човешката злоба. Никога няма да забравя как на съученик брат му се хвърли от Преспите след употребата на наркотици. И това в учебно време. Ей така, хванал се на бас, че може да лети… и си спомням как класната каза тогава „Стават и такива работи“. Не смеех да ползвам тоалетните там, защото нерядко виждах спринцовки. Никога няма и да забравя как най-добрият ми приятел по това време се захвана с една тайфа глупендери, които крадяха емблемите на колите. За повече пари, които да профукат в залата за електронни игри. И за да бъде готин.

С други думи, моите връстници бяха нещо, за което никой не беше подготвен. Бяхме скапана имитация на героите от американските филми, които наемахме от видеотеката – навън играехме на Рамбо, на Капитан Планета и на Карате кид. Какъв ти Альо Портальо? И до днес сме такива едни „филмирани“. Мъчим се да сме герои, патриоти, а всъщност си хвърляме билетчетата от автобусите по тротоарите и скачаме на бой в името на нестойностни борби. Като това да смачкаш фасона на някой гей или да изпишеш с червена блажна боя  „хуй“ на стената на жилищен блок. Това е то българското мъжество.

Та тези белези са нищо в сравнение с това, което продължаваше да ми се случва. Спукваха ме от бой, защото приличах на момиче. А това за едно момче беше равностойно на смърт. Блъскаха ме в стените, крадяха ми парите, взеха ми ключодържателя (кой краде ключодържател?!), викаха ми „жена“. Никой от учителите не ме защити и веднъж, въпреки че знаеха на какъв тормоз бях подложен. До един приличаха на любимия директор Цончев с култовото „Вие ще видите кон боб яде ли?“ – ето такъв манталитет ме лиши от щастливи моменти. Учителка по Математика, която със свит юмрук ми прави „мечка ближе сол“ на главата, защото не мога да реша някаква тъпа задача или откачалник по География, който ме накара да му разкажа два пъти урока, който знаех за отличен, но накрая ми писа четворка. Просто така. За шарения на оценките в дневника. Ето защо се затворих в себе си и в стаята си с книги. И станах отличник напук на желанието им да ме ограничат, като ми поставят ниски оценки, за да остана в същото училище и те да се подсигурят, че ще имат горни класове.

Заклех се, че никога повече няма да се върна в началното си училище. До ден-днешен не съм стъпвал в сградата (а е зад дома ми). От 1998 насам. Изпитвам смешен панически ужас за мъж на моята възраст, но наистина ми е невъзможно да мина по онези зеленикави коридори.

Животът обаче си знае неговото и не позволява да му се качим на главата. Нещата около мен се завъртяха така, че станах учител. И за мой ужас взе,  че ми хареса.

Родителите ми са изключително горди от този факт. За тях е все едно съм спечелил шестица от тотото и съм грабнал най-достойната невеста от седянката. Съседите ми ме уважават, а непознатите ахват от почуда, че съм на 27 и съм учител. Ама то си е удивително. Колегите ми са на средна възраст 40-45, в което няма нищо лошо, но един млад човек не може да бъде съблазнен заради едното потупване по рамото. Реалността е следната: 450 лв заплата, но 120 лв данъци. Остават 330 лв, от които като махнеш по 2 лв на ден за транспорт… и остава по-малко, от колкото една куха продавачка на Центъра ще направи само да сгъва дрехи.

Имах късмета да пообиколя света и да преподавам в чужбина. Когато се прибрах у дома и започнах работа, наистина се слисах. Водих часове на деца от 5 до 8 клас. Учебниците са ужасяващи. Седмокласниците… не знам наистина как да ви го кажа това. Тези деца са брилянтни, могат да поправят компютъра ми, без да се затруднят (баща ми например ползва мишката като дистанционно, а майка ми като се гледаме на камерите в Skype ме пита дали си е пуснала интернета…), т.е. на „ти“ са с компютърната терминология… и ето че диалогът им в един от уроците по английски е за хот дог. Напълно подценяване на това младо поколение.

Обожавам децата ми (да, така ги наричам), защото ме карат да се смея на наивността им с чисто сърце и да виждам онази нотка любопитство за още и още знания. Победители в конкурси, местни олимпиади, спортни състезания!

Смаях се, когато на домашна работа петокласничките ми писаха, че искат да са чалга певици. Не я разбирам тази култура. Моето поколение имаше една-единствена мечта – да се махне от „шибаната мащеха“ България. Поне на децата ми мечтата им е да са нещо тук. Било то и турбо фолк величия.

Летвата наистина е много ниско. Осмокласник ме е питал дали Великобритания е държава, а псувните ги имат като поздрав за добро утро. Проблемът е всеобщ. Мой – като учител, но и ваш – защото сте (бъдещи) родители. Не може на родителска среща да кажа на един татко, че синът му два месеца не ми е идвал с домашна и за това има двойки, а отсрещният отговор да бъде „Ами, той е голям да му проверявам тетрадките“ и да става въпрос за десетгодишно дете. Не можем да си позволим да хабим време, средства и нерви във възпитаването на посредствени българи, защото те сами си ни го казаха. „От нас зависят вашите пенсии.“ А бъдещите ни ковачи на закони са назад в развитието си от европейските си другарчета.

Имаме нужда от нововъведения. Големите – от Министерството на образованието. Малките – от нас. Знаете ли какво правих? При всяка мръсна дума им събирах по 10 ст, които слагахме в „Буркан за мръсни думи“ и парите накрая отидоха за благотворителност. През изминалата учебна година никога не позволих да измъчват някое дете, както ме мъчеха и мен. Нито вербално, нито физически. Имахме и различни проекти, включително такъв за здравословно хранене, който не само децата, ами и родителите им посрещнаха радушно. (Същевременно имах лек сблъсък със собственика на съседния магазин, който на третокласници продаваше енергийни напитки)

Наистина се иска много работа, но заедно можем да оцветим в по-красиви багри първия учебен ден. Той да придобие нов смисъл – смисъл на единство (родител-ученик-учител), на нововъведения, на повече смислени учебни текстове и максимален брой приложими упражнения. И тогава меденият звънец ще има далеч по-мелодична приветстваща песен.

 Автор:

Симеон Тодоров

Симеон Тодоров
Симеон Тодоров
Създател на PLOVEDIV. Учител. Избран за един от 40 до 40 в класацията на Дарик за успешно реализирали се млади българи до 40 години, останали встрани от медийния интерес.

7 Comments

  1. Милена каза:

    Браво, респект!!

  2. Emilia Slavova каза:

    Развълнува ме този текст – първо натъжи, после обнадежди… удивително е как ужасните преживявания в у-щето все пак не са смачкали този човек, а са го направили по-добър човек и учител… дано да има повече такива учители в нашите училища.

  3. Ох, какво да кажа. Болна тема, тъжна тема, омразна тема. Живея до елтино училище, но само на уж. С ужас очаквам 15 септември, защото учениците са…пародия на думата, учителите са трагикомични, а директорката си гледа „работата“. Ние сме тези, които трябва да променим нещата, а защо не го правим?

  4. Asi Titizyan каза:

    Ти си чудесно момче ,Симеоне!

  5. Деница каза:

    Малко са хората от Вашето поколение, които мислят като нас – учили през 80-те. Успех в призванието да бъдете учител. Познавам лично децата, произнесли репликата „От нас зависят вашите пенсии“. Тези деца и за миг не помислиха, че грешат в действията си. Тези деца са убедени в правотата си, те са водачи, но другите не ги обичат заради трудолюбието, упоритостта и превъзходството им. Тези деца не искат да останат в България. Тъжното е, че няма кой да ги убеди в противното:( И ако нашето поколение очакваше промяната, младите не вярват в нея. Ние вече също. Остана ни единствено да ги възпитаваме в морални ценности и здравословно хранене , но без вяра в доброто за страната ни.

  6. Christina Yaneva каза:

    Доста прилича на моите преживявания като учител (не и като ученичка, за щастие). И се радвам, че младият колега, който работи при нас в училище, не е сам, а има поне още някой като него 🙂 И децата, и ние имаме нужда от вас, момчета!

  7. Николай Маджаров каза:

    Г-н Тодоров, обичам Ви.

Вашият коментар