Diana Mladenova
Джаз в четвъртък с Диана Младенова
14 ноември, 2011
defile na mladoto vino
Дефиле на младото вино 2011
22 ноември, 2011
Покажи всички

Тихият пътешественик

Tibet

Тихомир Рангелов или Тишо, както му казват, тъкмо е приключил почти едномесечно пътешествие из Турция и на път към родния Плевен, логично се срещаме в Пловдив. Град, толкова осезаемо намиращ се на кръстопът.

Тишо е среден на ръст, има нормално телосложение и лице като на Питър Пан. Очите му са живи и широко отворени. Завършил е Скандинавистика в СУ, а след това и магистратура в университета в Рейкявик, Исландия. Там той живее 6 години преди да се върне в България преди няколко месеца. Говори свободно исландски и шведски, а също така датски, руски, гръцки и английски. Когато го помолих да каже името на прословутия вулкан, който  подлуди Европа миналата година, той го прави с лекотата, с която ние си казваме „Здрасти“. А, спомняте си, името на вулкана съдържа около 20 знака. Обиколил е половината свят – Северна Америка – от единия край до другия, почти цяла Азия, Нова Зеландия (с велосипед). В Европа най-малко е бил. Логично за човек с тапия по скандинавски езици да е кръстосал всички северно-европейски държави надлъж и шир. Голямото си околосветско пътешествие започва да планира година и половина преди то да започне. Осъществява го с околосветски билет през 2008 и първата дестинация от маршрута му е Тринидад и Тобаго. Това, че още в началото на бленуваното пътуване  портфейла му с карти и документи мистериозно изчезва, не го сломява. Тишо казва  „След като година и половина планирах първото си и най-дълго пътуване до момента, беше шок още в самото начало на пътуването да ми откраднат парите и документите.“  След като не получава никаква помощ нито от местната полиция, още по-малко от българското посолство във Венецуела, той сам намира начин да се справи с неприятната ситуация и хепи-енд с документите има.  Случката му попречва да стигне до Венецуела, какъвто е бил планът, но пък останалата част от света е била пред него и го е очаквала!

Един от първите ни разговори е за киното. Аз съм екзалтиран, че на другия ден ще гледам „Меланхолия“, последният филм на Ларс Вон Трир. Докато пътуваме с таксито към приятеля, където ще вечеряме, говорим за Вон Трир и филмите му, Догма движението в киното от 90-те, на което той е един от основателите, Ингмар Бергман. Филмът, който е гледал около 30 пъти и никога не би му омръзнал, е „Персона“ на Бергман. Впоследствие разбирам, че споделяме и друга обща страст. Към английския комедиен сериал „Малката Британия“. Пускаме си епизода, в който на Марджъри от Fat Fighters гостува Роузи О’Донъл, и се заливаме от смях.

Fallegt

Тишо е пълен с истории, за които седмици не биха стигнали да ми разкаже. Преди да започна разговора с него съм объркан. Не знам откъде да започна. Дали от влечението му към исландския език, всяващ тотално недоумение у мен? Дали от местата, които е посетил и страстта му да пътува до дестинации, някои от които повечето от нас дори не са чували (островите Кук например)? Дали от факта, че се познава лично с Бьорк и дъщеря ѝ (да, запознали са се с ръкостискане), живял е на една улица с тях и нерядко е засичал талантливата исландка по рейкявикските барове. Или пък да започна от това, че обича да пътува на стоп? Дори само с историите от автостоп преживяванията си е способен да запълни роман със завидно количество съдържание. Все пак продължаваме да говорим за пътешествията му. Казва ми, че туристическите забележителностите и музеите не го интересуват толкова. Природата е тази, която истински го вълнува и не случайно Непал, Тибет и Нова Зеландия са сред местата, където е бил. Уникалната природата на Исландия също е доста основна причина да остане и живее 6 години там.

Тихомир не се чувства комфортно в градовете. Ню Йорк например не го впечатлява, затова пък е очарован от Сан Франциско. Пленява го природата на този красив калифорнийски град. Обожава да наблюдава хората и най-вече лицата им по местата, които посещава. Когато е в град, обича да сяда в някое кафе, да наблюдава хората и да ги снима тайно. Харесва израза „Не е важно мястото, където искаш да стигнеш. Важен е пътят, по който ще минеш.“ И може би заради това не обича да планира пътуванията си, а да му се случват естествено. Ако е възможно. Планирането го стресира и тръгвайки нанякъде, той не иска да има очаквания за това, което му предстои.

„Почти винаги, когато съм планирал нещо отдалече, дори примерно две седмици преди полета да си купя билет, през това време се случват някакви неща, които ме отнасят на съвсем различна вълна от предварителния план.“

Fimmvörðuháls

Обича да пътува сам, защото така се чувства свободен и не се съобразява с никого. А и защото едно от важните неща за него докато е на път са хората, които среща. При срещите си с хора от къде ли не ми казва, че винаги се опитва да направи паралел с културите, които познава – българската, исландската, на скандинавските държави. Именно покрай многото си срещи от 4-те края на света той е стигнал до простичкия извод, че хората всъщност навсякъде сме едни и същи. Желанията, копнежите, мечтите и страданията ни нямат нито класа, нито религиозна, расова или политическа принадлежност. Питам го дали сега, когато почти всеки има достъп до интернет, хората не са по отворени към света и различните нрави и култури на народите. Според него всичко е въпрос на възприятието на един народ, продиктувано от културните и национални ценности. Мисли, че по природа хората имаме някакъв инстинкт да не приемаме различното.

„Единственият начин да приемеш различното е да се сблъскаш с него и да се почувстваш дори за няколко дни като малцинство сред това „различно“.

Покатерваме се на едно дърво на Бунарджика, окичено с пластмасови бутилки, сякаш за назидание на тези, които са ги изхвърлили. Там той ми казва: „Много хора, когато пътуват, искат да видят разликите от мястото, където те живеят. За мен по-интересно е да видя приликите.“

Винаги съм бил поддръжник на тезата, че човек трупа знание и мъдрост, когато пътува. Аз самия се стремя да пътувам колкото мога повече. Независимо дали ще е в България или извън страната. Независимо дали с колело, влак или самолет. Тишо за пореден път ми доказа, че тезата работи. Снимките от пътешествията му са прекрасни и някои от тях спиращи дъха. Той самият не обича много да се снима и ми казва с усмивка как на профила му във Фейсбук майка му харесва само снимките, на които и той присъства. Време е да тръгва за София, където го чакат приятели. Изпращам го и докато си вървя към вкъщи отново си мисля за това как не е важна крайната точка. Пътят е.

Милен Гелишев

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.