ХаХаХа ИмПро #123
28 ноември, 2013
Дискусия за площад Централен
29 ноември, 2013
Покажи всички

„П“ като Писане

thesea

…като Петък, Пловдив, поетичен, палав, път, пейка, портокал.

Ето го и моят петък. Крачи, особено замислен, замечтан. Как да ви кажа, драги ми смехурковци…той някак не е като вашия. Не започвам това писание, за да ви разказвам колко понякога ми липсва Петъкът ми да е като вашия. Правя го, защото той ме помоли.  Въпреки опитите, начинанията, напъните, той категорично се съпротивляваше и всеки път предприемаше странни действия, когато се опитвах да го „напъхам“ в онази, нормалната му същност. Скачаше от прозореца с балон, запалваше ритуално любимите си ризи, с които някой ден вярваше, че ще върши любимата си работа, боядисваше си косата зелена. Само и само да не се осъществи „големият план“.

Планът, този общественият, приетият, всепоглъщащият, бе наречен „работа“. Моят Петък всеки път се втурваше да тъжи като наближи петък, този, другият. Хем не участваше пряко в „голямото събитие“, хем нещо в галактическата Вселена не му пращаше желаното, необходимото място в тази система от „неща“, които трябва да се случат. Той беше като малко объркано дете, което иска да участва в играта, но нещо в него все не се пречупваше. Не искаше да си изгуби свободата, горкото. Но пък нещо все му нашепваше, че трябва. Когато нещо не трябва да се случи, то просто не се случва. Петъкът ми разбра това и в един миг на просветление той спря да се опитва да се прави на друг. И започна да пише. От малък се упражняваше –  стихчета, картички, пожелания. Всяка форма на текст бе път към сърцето му, към него си.

Един петък той се събуди и започна да пише отново. Тогава разбра, че не е нужно да се натъжава, че това не му прилича, че нещата ще се случат, когато приеме себе си и твърдо вярва в това, което обича.

Започна да се наслаждава на писането. В него имаше нещо тайнствено, нещо, което му предстои да усети и да опознае. Поглъщане, омагоьсване, от което има силна нужда. Някакъв аромат на топлина, вопъл на лудост, в който намира себе си. От този ден Петъкът ми разбра, че понякога смисълът е в това да ти е трудно, за това започна да се наслаждава на самотата и да изкарва от нея онези гласове и образи, които носят живот. На хартията. Петъкът ми разбра, че ще обича това повече от последното парче на Arctic Monkeys, или последния стих на Кортасар. Знаеше, че ще се събужда и ще позволява на думите да нахлуват в живота му. Защото го правеха щастлив.

Защото времето, изгубено в писане, беше най-сладкото време, което той бе изпитал. Ако можеше това време да бъде изгубено.

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.