Десислава Шейтанова - Диагноза изгубена
Десислава Шейтанова – „Диагноза: изгубена“
7 март, 2014
Премиера на „Моето име“
18 март, 2014
Покажи всички

Ми-грацията

Текстът е участвал в конкурс на тема „Миграцията и младите“ с награден фонд 200 лв. Очевидно неспечелен.

Ще пиша тихо, за да не бъде смачкан невежият ми опит да имам мнение. Ще пиша кратко, за да не доскучава, но ще е смело, че подобаващо да бъде наречено глупаво. Защото това сме готови да си помислим за 200 лева. Достойнството е в социалната мрежа и с форумните мнения. Там отстояваме граждански позиции. Настъпва само неловко колебание, когато сякаш единственият ти шанс да се качиш на „патриотския“ пиедестал е да протестираш, но уж умен си кадърен, кадърен още досетлив, някак не знаеш откъде да я почнеш, пък и захваната, никъдето до всякъде води, но не и до решение. Нямам увод, не ми пука, тук е хаос. Нашият сладостен натъманен хаос. Искам си рецензията. Искам някой да ми обясни как не съм си аргументирала антитезата. Искам да ми бъде поправена пунктуацията. За 20 години трябваше фейсбук да се появи и да изкормва очите и сетивата с правописните грешки на децата ви, че някой да се жегне. Ставаме студенти, че да ходим по бригади. Мирогледи, калейдоскопи, микроскопи. И някои се върнахме. Биеха ни се цигански шамари в подпухналите очи. Гледаме си сградите, рушащите се села и всеки си дърдори. Да бях някой. Няма да почвам нов абзац, никой не ме пита готова ли съм била на 20 години да се справя сама с всичко. И докато нямам търпение да започне и болезненото търсене на работа по специалността, чистим НЕобщински градинки и своднически паркове. Правим блогове, снимки и храна. Биваме част от общества. Какъв простор на умовете! И всичко е чудесно, докато мамите и татковците са живи и здрави, със себе си можем да се справим. Ами един ден в някогато? Себе си ли носим само.

Уводът ми способен ли е да аргументира факти? Понеже теза няма. Демографските факти са ми приятели, роднини, близки. Демографските факти отидоха в нечии чужди статистически проучвания.

АХА сме да тръгваме, не ни стиска да останем подухвани и повявани от политически и обществени настроения. И повечето ще го направят. Аз само си говоря. Това е влиянието върху младите, като до достигането на пенсионната им възраст ще отлетят еднопосочно достатъчно нискотарифни самолети, за да направите още поне 50 конкурса НЕ, по-скоро инициативи-призиви, че да остане все някой, който да участва в тях. А значението е, че сме обеззначени. Вместо за каузата, 80 процента ще пишат, заради евентуалните 200 лева. Дано някой оцени редовете, написани в работно време за поне толкова, си мислят.

Това беше огорчената перспектива. На децата, които биват утешавани с потенциала си, който например рано и най-вече късно ще бъде оценен.На изедниците, четящи Ошо, граждани на света, жадни за знания и позитивно благосъстояние на чакрите си. Някъде някак си приближаващи се към тълпите, пътуващи на стоп. И другите, за които знам малко и най-вече, че не го искат.

Но нека пародията ни на отчаяние не ни лишава от косъм позитивизъм. Можем да разчитаме на модните тенденции. В конкретния момент започва да набира популярност най-новата модна вълна – знание в различни форми и прояви. Децата четат. Не всички, но тези, на които и без това някой би разчитал – го правят. Модерно е да си критичен към всяка информация от национален характер или медия. Нека си представим, че това прави избирателната ни пропускливост не само словосъчетание от иначе любопитните часове по биология. Никой няма да бяга от манталитета си, твърде рано е да си обещаваме чудеса, но поне с подбраната информация можем да намерим най-правилното място за приложението й. И то тук.

Ако не потъваме в слабостите си. В крайностите. Очевидните неща, които минават в ума на всеки прочел заглавието на темата затова са очевидни, за да не клишираме проблемите. Повтарянето изхабява решението още преди да е зачекнато измислянето му. А решението е винаги тъп нож. Без остриета. Просто избор.

Да си играем на опити за разсъждаване кое е по-добре или дали щастието (по-скоро просперитетът) на един или саможертвата за парче история и територия е по-важно е твърде непосилно, та чак излишно. Не съществува обективно мнение. Не вярвам. Но изборът се прави. Той, наред със стегналите куфарите си факти и онези, усърдно „раждащите“ мургави факти отиват там, в купата с фактите. А Истински насъщната ни информация бива замазана, заплюта, разлята, разкривена, видоизменена, изгорена, потулена. Дъвчим някаква пепел и се чудим кого по-напред да въздигнем като най-долен сред горните Виновен. И за да не станат като част от задължителното основно образование и миграционните процеси за усъвършенстване на още младия инстинкт за самосъхранение, е необходимо не всеки да обяснява какво е необходимо. Всички знаем какво НЕ е. Искаме от нас да излезе нещо. Концепцията на държавата е явно първо ние да излезем от нея.

Пиша Ви, за да си намеря причина да не уважа тази концепция. На много кълки се виси, докато се измисли подходяща. Остава ни се, ама ако може да остане нещо от нас. Изборът си стои и ни чака с тъпия си безперспективен поглед. „Гонени, негузни бягаме“ , преди да сме родени заминаваме.

Симеон Тодоров
Симеон Тодоров
Създател на PLOVEDIV. Учител. Избран за един от 40 до 40 в класацията на Дарик за успешно реализирали се млади българи до 40 години, останали встрани от медийния интерес.

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.