Sunday Cocktails Night
15 февруари, 2015
Свободна позиция за координатор проекти
19 февруари, 2015
Покажи всички

Едно истинско интервю с Виктор Илиев

Виктор Илиев е лъчът светлина в мрачните пловдивски дни. С него се говори лесно. Умът му щрака на момента – ще каже нещо забавно, ще каже нещо хапливо, но по начин, който да те накара да се замислиш. Запознаха ни преди години в Artnewscafe. И днес е стъпил здраво на земята, знае мястото и положението си и иска в Пловдив да е по-хубаво. Виктор Илиев е истински.

Как се насочи към диригентството?
По странно стечение на обстоятелствата. Бях кларинетист, когато заминах да уча за Щатите след музикалното училище. Имах здравословен проблем с челюстта и лекарите ми забраниха да свиря повече на кларинет.

На колко години беше тогава?
На двайсет и нещо съм бил. Не можех да си представя живота без музика. Кларинетът беше единственото нещо, с което се бях занимавал. Започнах да уча композиция, дирижирането дойде по-късно.

Реших да се прибера в Европа, исках да науча още един чуждестранен език, да опозная нови култури. Първо ме приеха да уча композиция в Австрия. Първоначално бях в Грац, след това във Виена. Дирижирането дойде след това, защото в един момент се оказа, че обожавам да пиша музика, но не обичам да съм вечно затворен в къщи пред бюрото. Много съм екстровертен, обичам да прекарвам времето си сред хора. Същевременно обаче, когато хората ме изморят, искам да се прибера и да бъда сам със себе си. Така че дирижирането замести точно това, което ми липсваше в композицията. Комбинацията от двете ме прави щастлив.

На кои диригенти се възхищаваш?
На няколко. На Караян се възхищавам изключително много за това, което е направил за класическата музика. Той е записал огромна част от музикалния репертоар, като записите му са толкова феноменални във всяко едно отношение – било опера, било инструментална музика, било оратория – има някаква невероятна сила в интерпретацията на неговата музика. Берлинската филхармония под негово ръководство има такъв невероятен звук, който е една дълбочина, все едно се взираш в дупката на вулкан и гледаш право в ядрото на Земята. Това е добрият диригент за мен – който успява да остави почерка си в звука на оркестъра, който дирижира. Когато чуеш един запис, само по звука на оркестъра да познаеш кой е диригента. И единственият човек, когото мога да позная със сто процентова сигурност, това е Караян.

Има ли критици в дирижирането и срязвали ли са те?
Има, да. Един-единствен път в немската преса. Интересното е, че паралелно излезе и друга критика, която ни обсипваше с комплименти. Много малко са критиците в световен мащаб, които са вещи и това е мнение на цялата гилдия.

На колко години беше като напусна България?
След като завърших музикалното училище.

В началото като замина какво ти липсваше?
Нищо! Имаше дори периоди от по пет години, в които аз изобщо не съм се прибирал в държавата.

Нещо има ли сега, което да те дърпа сега насам?
Много неща. Желанието да преоткрия родината си. Имах трудни години в миналото си като съм бил в България. Тук никога не са ме приемали и обичали за това, което съм. Първия път, когато почувствах уважение, беше  в Америка. Всички хора, с които се запознавах, просто ме приемаха, обичаха и търсеха моята компания заради това, което съм аз. Тогава разбрах колко е важно уважението на хората, но най-вече себеуважението. Защото когато си свикнал от малък да ти се подиграват, да ти се присмиват, да те унижават,  в един момент това започва до такава степен да рефлектира на самочувствието на един човек, на едно дете, че то  или се затваря в себе си или го избива на агресия към околните и вижда заобикалящия го свят като заплаха.

Затова ли всъщност работеше с деца?
А! Това е много интересен въпрос! Знаеш ли, че това никога не съм го планувал, но тези периоди ми се появяват в живота много често. Сега като ми го задаваш този въпрос ми щракна нещо, че може би да, това е отговорът.

Първо, аз обожавам искреността на децата. Обожавам това, че те не се правят на друг (или ако се правят, то е в рамките на шегата). Те са си себе си, ако нещо не им харесва или им харесва, няма да го скрият. Като артист търся изразно средство, което да не е имитация, а да е нещо, което извира от мен.

Лесно ли се работеше с децата от „Заедно“?
Не, не беше лесно. Аз лично с децата не съм работил толкова, защото то беше музикално-сценично произведение и имаше хореограф и режисьор, които работеха с тях репетиционно. Не знам дали си спомняш, но имаше една сцена със столове, в която децата се придвижваха едно към друго и трябваше да се прегърнат. И едно от децата отказа да прегърне ромче. И бяхме шокирани! Целият спектакъл се казва „Заедно“, жест на уважение и любов един към друг е една детска прегръдка…

Ти ме хвърли в оркестъра направо!
[смее се]

Казваме, че сме „заедно“, че тук има равноправие…
Няма такова. Няма какво да се залъгваме, кого лъжем? Колкото повече си хвърляме прах в очите, толкова този проблем няма да бъде разрешен.

Какво трябва да направим?
Трябва да имаме първо – желанието. Второ – образованието. Трето – да прекараме колкото е възможно повече  продуктивно време  заедно, обединени от общополезни каузи.

Знаеш ли, мисля, че нямам интервю, в което някой да не говори за образование.
Това е най-важното нещо. Ние в България имаме огромен проблем с него. В България образованието е  алармиращо, тук възпитаваме зубрачи. В Щатите, всяка седмица имаше класова среща където всеки обсъжда в детайли пред всички изпълнението на  състудентите си, след като са си изсвирили произведението. Професорът не казва нищо. Това учи на критика, но и на самокритика. Ти си съдник, но и интерпретатор.

Мислиш ли, че сме страхливци? Да кажем какво наистина мислим за едно произведение и т.н.?
В България всяка форма на мислене, да аргументираш това, в което вярваш, не се толерира в образователната система, ако то е различно от мнението на преподавателя. Това е заложено още от тоталитарната машина, която все още е в системата двайсет години по-късно. Дава се един текст да бъде наизустен или „Ти ли ще ми кажеш на мен, вчерашен пикльо!“ при първия опит да се постави под въпрос информанцията, която се изисква да научим.

Ако не възпитаваме индивидуалността у всеки един ученик, да видиш как той интерпретира информацията, която си му дал,  ти как ще се подобриш като учител?

Би ли преподавал в България?
Може би, но на по-късен етап.

Какво ти предстои сега? В близките пет години да речем? 
Много съм щастлив, че Фондация „Пловдив 2019“ одобри три мои проекта и ги включи в апликационната книга за кандидатурата ни за Европейска столица на културата. Ще съчетавам работата ми в Германия с ангажиментите си към тях. Световно припознатият light designer Давид Дьобрине идва през април, за да работим по един от проектите. Идвайки да правим репетиции в Стария град по време на „Заедно“ той беше потресен от това, че имаме такова архитектурно бижу, което е всъщност абсолютна гробница – нито е осветено през нощта, нито има човек, който да минава по улиците. Музей на открито, който е мъртъв.

С него и моята фондация разработихме концепция за „Фестивал на светлината“, подобен има в Лион и привлича над пет милиона туриста всяка година. Давид пожела да направим този фестивал за 2019. Но да се върнем към образованието. Водих го на няколко представления тук и на него му направи впечатление, че в България няма никаква култура на light design. Всичко е много аматьорски направено. Не се преподава, а е част от специалността Сценография.

Давид прави постановка в Ню Йорк с една от най-известните хореографки, Лусинда Чайлдс, и ѝ споменал идеята. Тя отговорила, че това е невероятно и трябва да открият клас  заедно по light design. И това нещо ще бъде в Пловдив, вече имаме партньорство с Ню-Йоркският университет.

Това е първият проект. Другият попада в сферата на тъй наречените creations. Проектът се нарича „Сестри, братя, градове“. Беше ми направило впечатление, че Пловдив има огромен списък с побратимени градове от цял свят. Идеята ми е да събера младежта на различните побратимени градове на Пловдив и да ги обединя като изпълнители в  проекти свързани с нови изразни средства, които кореспондират на артистичната естетика на тяхното поколение. А не тези деца да правят класически балет или опера. Има нови изразни средства в пластичния театър, съвременната музика и т.н. Във Франция и Западна Европа това изразно средство е популярно от много години, аз се занимавам с такива проекти от 2002 година.

Едно от най-важните неща за бъдещето на Европа е да се свържем с държавите, да има лични истории, които придават смисъл на понятието Обединена Европа. Това с хора над средната възраст няма как да стане, те са изградени като личности.

Това точно казвам и аз на хората. Тези деца, които в момента са между 13 и 18 години, след пет години ще бъдат точно тези, които ще излязат навън, за да посещават събитията. Трябва да вложим в тях.
А какво те ужасява в културата в Пловдив или в България?
Че нямаме реална представа къде седим в световната мащаб. В България има наследена система от времето на комунизма, когато бюджетът за култура наистина е бил огромен. Имало е за театър, оркестри, хорчета и ансамбълчета,  държавната самодейност, които държавата днес не може да поддържа. Днес, нивото на много подобни институции е потресаващо. Случи ми се като студент във Виена,  да гостувам като диригент на  български провинциален оркестър. В програмата беше и Втора симфония на Бетовен. И на генералната репетиция концерт-майсторката си вдигна ръката и каза „Маестро, имате ли нещо против, ако не свирим втора част на симфонията, че е много дълга?“ Тези хора получават заплата и са назначени от Министерство на културата. И отблъскват систематично публика от културата с безхаберното си отношение  към нея. За сметка на това, на самочувствието им могат да завидят и виенските филхармоници.

Каква музика слушаше като дете?
Имах плоча на Бетховен с пиано сонати, която ме вкарваше в транс. Намерих и при баба ми  един албум на Лили Иванова, който много обичах, не си спомням името му. Не разбирам хората, които не дават минималното уважение на тази жена, предвид  огромния ѝ принос и десетилетната ѝ международна кариера!

[cml_media_alt id='4334']Viktor Iliev 02[/cml_media_alt]Малко странен въпрос. Идва при теб една чалга певица и ти казва „Искам да ми композираш песен“, ще го направиш ли? Винаги в България е имало едно такова  съпоставяне, чалга – естрада – класическа музика…
Имам проблем с дискриминацията като понятие във всяка една форма. В никоя друга държава не съм виждал дискриминация към музикалните стилове. Не казвам, че съм посланик на чалгата, но ме притеснява едва ли не войната срещу чалгата от някои интелектуални кръгове. Все едно някой да започне война срещу рапа в САЩ. Както беше с песента на Мария Илиева и Криско, която по текст е доста по-консервативна в сравнение с рап песните, които не цензурират, само защото не могат да разберат какво се пее в тях. Чалгата е много логичен продукт, който се случи в България. Въпрос на изразни средства типични за географската ширина. Балканска музика. Не бих композирал песен за чалга певица, защото това не е моят музикален свят.

Тоест, ако имаш ученици, няма да ги биеш с батона по главите, „Няма да слушате чалга!“
Ама това е въпрос на личен избор! Това е посегателство срещу правото на някой да избира изразно средство, което му пасва на характера. Ако някой се опита да направи същото с мен, как бих се почувствал?

снимки: Yorgos Papadopoulos

Симеон Тодоров
Симеон Тодоров
Създател на PLOVEDIV. Учител. Избран за един от 40 до 40 в класацията на Дарик за успешно реализирали се млади българи до 40 години, останали встрани от медийния интерес.

Вашият коментар