Интервю с Ива и Мартина
21 септември, 2014
Интервю с Жаклин Хауари
22 септември, 2014
Покажи всички

„Душата ми е стон… на Лора“

[cml_media_alt id='3929']Dushatamieston[/cml_media_alt]

„Душата ми е стон… на Лора” :  Станислав Беловски в галерия YOU ARE IN PLOVEDIV – една изложба за гледането, за документалността, за привидността, за двойнствеността и за липсата на сигурна граница.

Макар че гледаме на пръв поглед разпознаваемо по отношение на изобразяваното произведение на визуалното изкуство, ако си зададем въпроса какво гледаме и какво виждаме, ще си дадем сметка, че той съвсем няма прост и директен отговор.

Нека започнем от въпроса какво гледаме.

Работата или работите, представени на стената на втория етаж на галерия YOU ARE IN PLOVEDIV, както се казва в анонса на изложбата, представят мащабирано копие – рисунка на документална снимка.

Тоест, ние гледаме картина (или две картини, по-късно ще се върнем на това) на снимка, на която през обектива на фотоапарат е запечатана реална ситуация. Работите на Станислав Беловски пресъздават една документална снимка на сцената на самоубийството на Лора Каравелова, съпругата на Яворов.

За документалните фотографии се приема, доста наивно между впрочем, че нямат, не допускат авторски намеси. Няма аранжиране на мизансцен, няма специално осветление, кадриране. Отражение на реалността, обективност, доколкото техническото средство го позволява.

Дори и да приемем, че снимката не е подлагана на никаква субективна намеса, че тя директно, дословно запечатва сцената на една смърт, и колкото и картините да са точно копие на тази снимка в плана на изобразяваното, ние всъщност не гледаме нито трагичната сцена от действителността, нито документалната снимка на тази сцена, нито образ-копие на тази снимка, ами нещо по-друго: нещо субективно, трансформирано от и през автора си.

На пръв поглед, работите тук изобразяват същото като снимката, но те са и радикално различни – в размерите, разбира се, (9х13 см на снимката при 140х91 см на картините), но повече, в техниката и текстурата. Фотографията-прототип е механично изображение на реални обекти с монолитни черни и бели фрагменти.  Работите на Станислав Беловски също са вид графия – графика, – но изпълнена субективно, мануално (ръчно) с едно от най-личните средства за създаване на документи – мастилото на обикновената химикалка. Черното изчезва, става мастилено синьо, щриховано, ефирно. Макар предметите по полицата, шарките на килима, положението на тялото, бликът от чаршафите на отоманката да са такива като на снимката, те са, оказва се, други. Субективност, доколкото индивидуалното изразяване, интерпретацията позволява това.

И още нещо, съвсем не незначително, за това какво гледаме.

Макар механичната възпроизводимост на фотографиите да прави възможни безброй копия, без оригинал – тук не снимката, а картината, това уж единствено, неповторимо, оригинално произведение, е удвоена със свое копие.

Това също копие на снимката ли е, или е копие на другата картина. Или другата е копие? Изобщо, не е толкова лесно да се реши 1 работа ли гледаме 2 пъти, 2 работи ли гледаме, всяка по 1 път (и тогава защо са заедно), или гледаме една работа от две части (и тогава защо са точно две).

Като добавим и очевидния факт, че едната работа е на 180 градуса спрямо другата,  тази на пръв поглед невинна и безпроблемна система от изображения – документална снимка на реалност – индивидуално интерпретирано копие на снимка, функциониращо в две изображения в отношение на симетрия в инверсия – се оказва система в доста заплетено, недефинирано състояние, и това неминуемо разколебава, разслоява не само нашето гледане, но и нашето виждане.

Защото какво виждаме тук, в тези две платна, които явно нямаме как да гледаме поотделно, а възприемаме едновременно, като единен образ в нашия мозък?

Относно това, че не изпитваме най-вероятно някакъв особен потрес от това да гледаме мъртвото човешко, Сюзан Зонтаг, в есето Героизмът на виждането*, говори за ненаситността на окото и за нашата героичност пред репрезентациите на смъртта, както и за онази особена магия на фотографията да превръща в красота всяко зрелище – независимо дали е изобразяваща умиращ лебед балерина на сцена, или наистина – но това ние само от гледане на фотографията няма как да знаем – умряло същество.

Но защо все пак гледаме точно това, което виждаме – мъртвата Лора Каравелова, –  а не например жертви от войната, или въобще каквото и да е друга човешка  трагедия?

Образът на Лора, жива или мъртва, е в активно обращение.  Животът на Лора и на Яворов е на сцена, те са една от светските софийски двойки, на сцена е и смъртта им – с публичния скандал, разтърсил тогавашното общество, с обсъждането на процеса, с инсинуациите на пресата – един от големите жълти скандали в началото на 20 век и на папарашката журналистика въобще. Други подобни примери – принцеса Даяна, Грейс Кели, Джаки Осасис, Мерлин Монро – са от по-късни декади на 20 век.

Днес, 100 години след трагедията на Яворов и Лора, можем да кажем, че тя вече не е лична, тя е публична, изцяло представена на нашето гледане и вглеждане, на жълтите статии, на научните монографии, на пиесите, романите, филмите.

Тази изложба тук прави нещо друго – тя връща обратно трагедията на Яворови – в интимното пространство на техния дом, в интимната сцена на техните взаимоотношения. Може би това, което виждаме в работата на Станислав Беловски, е една от последните сцени, видени от Яворов малко преди злополучното прострелване, което го оставя полусляп до края на живота му година по-късно. И в тези мъчителни дни на полуобрази – полусенки той променя името на стихотворението Стон, написано през 1906, в На Лора.

Дуализма, така характерен за Яворовата поезия и изградил На Лора, можем да видим интерпретиран в тези две работи – или една работа на Станислав Беловски.

Къде в тази странна композиция е живото и къде мъртвото – в човешкото или извън него, в изключителното на трагичната ситуация или във всекидневното. Къде всъщност е границата? Центърът на инверсия на двете платна попада в смътното поле на светлинния блик, който е ту лунен кон, ту облак, някаква неясна, уж видима, но непознаваема територия. Мъртвата Лора ли виждаме, или възнасящата се? Отсамната или отвъдната? Или, както е в Яворовия стих – „тя -плът и призрак лек!”

Василка Шишкова

* Зонтаг, С., За фотографията, София 2013, ИК Изток – Запад

Симеон Тодоров
Симеон Тодоров
Създател на PLOVEDIV. Учител. Избран за един от 40 до 40 в класацията на Дарик за успешно реализирали се млади българи до 40 години, останали встрани от медийния интерес.

Вашият коментар