МЕЛФОРМАТОР х 2
15 май, 2014
Кристиан от Испания
17 май, 2014
Покажи всички

Вдъхновението

Излиза привечер и се прибира по изгрев. Както винаги. Черно-бяло ли е (обикновено е точно такова), или розовопръсто оранжево? Крещи ли или се смее? Облечено в онзи характерен топъл аромат на юнския дъжд и черниците. Намръщено ли е? Не, просто наивно се засмива по детски. Както винаги. Сграбчва боите, моливите, туша и лудо, безметежно и с усмивка възсяда своя вихрогон с леко ръждясали спици и… полита.

Тръгва със залеза, препускащ в онази далечна огнена посока, в която се стопяват слънцата, докато съвсем изчезнат и единственото, което остава след тях е спомен за поглед, за полъх, за дъх. Някъде там изчезва, препуска с разтворени бели ръце, вечно гонейки недосегаемото, окъпано в оранжевата светлина на среднощните улични лампи и с аромат на дъб и чай, и разговор.

Точно така ухаят разговорите за него, за вдъхновението – ухаят на двор, на стара къща, каменно стълбище, глинени саксии, грозде и окосено сено, на летен дъжд и морски шепот. Солени пръски шепот, изстинала прегръдка и мъничко тъга. На толкова много неща ухае вдъхновението! На хладна градска утрин, далечна глъчка, пияна от живот, на хаос, пъстрота, удивление, противоречие и на безстрашие.

Защото вдъхновението никога не се страхува от нищо. Препуска, танцува, гори. Нищо не може да спре неговото прекрасно виолетово вихрогонстване с ухание на цъфнала липа и с онази звънлива песен на птиците, която се появява само през лятото, много рано в хладната утрин, в онзи вълшебен час, преди слънцето да изгрее.

Точно тогава обича да вихрогонства вдъхновението. Обича да се рее в последните сънени мигове, поглъща ги, изпива ги, вдишва ги и ги рисува, онези последни сънени мигове, преди да бъдат събудени от голямото теменужено обещание за ден.

Точно тогава препуска вдъхновението. Като избягало хвърчило, потъвайки все по-нагоре в тихото необятно безвремие, което може да бъде усетено само в синьо-бялото утро, почти в един единствен миг, преди всичко отново да се съживи и да закипи.

Тогава вдъхновението бавно извайва думите и те започват да изплуват като скитници, уморени от среднощните разговори, през помътнелите стъкла на заспалите прозорци, изпод сенките на закъснелите чадъри, сред непознатите крачки по мокрите улици, пулсиращи, крещящи, търсещи, безкрайни; изписва картини, построява хвърчила и… мечтае. С такава сила мечтае, каквато притежава само жаждата на този, който я изпитва. Вдъхновението знае с най-категоричната увереност, че никога няма да спре да мечтае, защото именно в мечтаенето се изразява неговото съществуване, живот, цвят, движение, жадуване.

Вдъхновението се появява неочаквано. Непредсказуемо. Почти неканено. Понякога неразбрано. В онези непредвидими мигове, не когато вие го търсите, а когато то ви намери, бих казала даже – когато ви се стовари на главата! И единственото, което ви остава тогава е да слушате. Много внимателно. Защото всъщност вдъхновението идва съвсем тихо, незабелязано, пристъпва едва доловимо с босите си крака, толкова недоловимо дори, че вече е изчезнало в мига, в който се опитате да сграбчите от неговия полъх. А колко много крясък е събрало и смях, кипеж и облаци, тичащо, вечно препускащо, това тихо гръмогласно вдъхновение, разплакано от смях или от мъка, или и от двете, спасяващо а може би и даващо смисъла на всичко неразбрано, хаотично и объркващо. Но някак красиво объркващо, както единствено то, вдъхновението може да бъде.

То съществува постоянно.

Понякога скрито.

От време на време остро и шумно. Предизвиква вълнение.

Прегръща.

Полита.

Ехти.

То е навсякъде. Винаги.

То. Вдъхновението.

Вашият коментар